Спомени за едно поклонение

След акатиста остава време за вечеря, а после всички се оттегляме към палатките, защото трябва да се съберат сили за следващия ден. Организаторите се бяха постарали да предупредят на всички места, където спирахме, че трябва да се приготви постна вечеря за поклонниците. Това, че поклонението е по време на пост, според мене ни укрепваше допълнително и даваше допълнителни духовни сили.

Вторият ден мина в прекосяване на Витоша. Както всички опитни планинари знаят, качването е трудно, но слизането е по-трудно. Които не го знаеха, го разбраха, а които го бяха забравили, си го припомнят бързо. Слизайки по южния склон на Витоша, пред нас се разкрива красива гледка: полето, Верила, а най-отзад и величествената Рила, в сърцето на която се таи крайната ни цел – Рилският манастир.

Докато вървим, завързваме разговор спонтанно. Разговорите са открити, непринудени, искрени. Дали това, че сме в природата, или пък това, че призоваваме непрестанно закрилата на св. Йоан, прави така, че да изпитвам радост от общуването, от това да позная вярата на другия, да почерпя от неговия духовен опит, да позная в него брата или сестрата, които се стремят към Христос всеки по своя си път.

Пристигането в с. Ярлово е почти по тъмно. Настаняваме се в двора на църквата на селото. Палатките се оправят бързо и в целия двор цари приповдигнато настроение. След като се настаняваме, отиваме да прочетем акатиста на св. Йоан. През всички села, през които минаваме, ни поразяват спретнатите и красиви църкви, различни по големина, но винаги красиво изписани, чисти, подредени.

След акатиста и няколко порции вкусен фасул, който доброволци от селото бяха приготвили специално за поклонниците, всеки се оттегля на почивка. Има възможност да се пренощува и в църквата и голям брой поклонници остават да спят там.

Третият ден е най-дълъг и особено уморителен заради монотонността на прехода. Пресичаме Верила. Самата планина не е много висока, но яркото слънце и дължината на прехода (около 30 км) съвсем не улесняват задачата. Въпреки всичко нашият водач бай Боре (74-годишен планинар и бивш алпинист, когото Бог призова при Себе Си тази пролет) ни прекарва през най-кратките и хладни пътеки. Истинско богатство е да се слушат неговите истории за местностите, които пресичахме. Така разбираме за изчезнали села, за вододела между Северна и Южна България, за това, откъде е минавал пътят на коприната, както и много други неща.

Пристигаме в село Белчин привечер. Заради това, че етапът беше дълъг, групата се е разтегнала. Преди всяко село винаги се спираме, за да се съберем и да влезем заедно в селото. Това придава някак си единство на групата. Радостно е също да завършим заедно, както бяхме и тръгнали. Сега, като гледам назад, си казвам, че е хубаво да има повече такива места, където да сме заедно и то е по-важно, отколкото да сме първи.

След като се събираме, потегляме към църквата, където прочитаме акатиста. Не се бавим много, защото предстои още един последен етап за деня – трябва да се качим около 1 км по-нагоре до Цари Мали град, където има хубава поляна, която може да ни събере. Домакините отново ни посрещат с два големи казана с бобена чорба. Някои от групата бързо се организират и запалват огън, който допълнително допринася за доброто настроение и за атмосферата на вечерта.

С минаването на дните се сближаваме все повече с другите участници. Има групи от цяла България. Тъй като съм сам, се присламчвам ту към една от софийските групи, ту към пловдивската, ту към някоя друга. Навсякъде цари дух на приятелство и споделяне. Това е другият прекрасен спомен, който ще ми остане: за топлите човешки отношения и приятелствата, които се завързат спонтанно, крачка след крачка, молитва след молитва.

След като свърши поклонението, където и да отидех из България, се срещах случайно ужким с други поклонници. Срещнахме се в Царево, в Пловдив, в Русе… През ноеври месец с моето семейство отидохме на екскурзия до Рим. И там пред гроба на св. Константин-Кирил съвсем „случайно“ се срещнахме с друго семейство, което беше участвало в поклонението. Бог даде така, че поклонници да дойдат и до храма ни в Париж. Излишно е да казвам, че тези срещи са радостни, защото ни пренасят мигновено отново в онзи благодатен момент на поклонението. Слава на твоята милост, отче Йоане, за това, че ни събираш в името на Господ.

Следващият етап, четвърти и предпоследен, е особено живописен: пресичаме предните склонове на Рила и навлизаме в самата планина. Прекосяваме с. Клисура. Там вкусваме от чудния чай, който нашите посрещачи са приготвили (заедно с много други неща). Естествено сладък е (заради билката Лазаркиня) и освежаващ.

Случи ми се на няколко пъти да нося хоругва. Вземеш ли хоругвата, нови сили се придават и човек не усеща изобщо, че прави допълнително усилие. Понякога се налагаше бай Боре да казва водещите да забавят, защото не всички носеха хоругви и следваха ритъма.

При качването към езерата групата се разделя. Тези, които преценяват, че имат сили, се отправят към пътеката, известна като „Душевадката“. Другите поемат към лифта, който качва направо на хижата.

Оказва се, че не се качваме по „истинската“ Душевадка и сякаш не е кой знае колко трудно. Просто качване в продължение на 40 мин – 1 час по доста стръмен планински склон. Спираме се, изчакваме се и криво-ляво издрапваме всички.

Тъй като на следващия ден пристигаме в манастира, настроението е леко приповдигнато. Край огъня о. Сава Кокудев вади кавал и гайда. Има и една друга гайда и тамбура и се получава много автентична музикална среща край огъня. О. Сава носи текстове на негови авторски песни или преводи на псалми на български в метрика, в които лесно всеки може да се включи.

В последния, пети, ден се усеща явна възбуда – предстои ни последният етап и личната среща със св. Йоан. От една страна ни олеква при мисълта, че скоро всичко свършва, от друга пък има лека тъга по това, че този благодатен период – дар от Бога, е към края си. След лека закуска тръгваме към Рилските езера. Спираме се и извършваме водосвет на Бъбрека. След това всички си начерпват вода, кой в каквото има, и продължаваме напред.

Молитвата, тропарите на св. Йоан, на Преображение, на Успение Богородично, всичко е радостно от умората, от красотата навсякъде около нас, от предстоящата среща. Този етап превъзхожда всички други откъм красиви гледки. Наистина е трудно да се опише величието на Рила планина. С всяка крачка, зад всяко възвишение се разкриват пропасти, хълмове, склонове, долини… Псалом 103 става съвсем реален. За първи път ми е да я прекося. Надявам се искрено да не е последен.

Прекосявайки планината, виждам растения, които не съм виждал никога, всички гадинки изглеждат по-различни. Съвсем неочаквано се срещаме и със стадо полу-диви коне. Не ги е страх от хората и намазват по някоя и друга бисквита и почесване по муцуната. Постепенно слизането започва. Влизаме в една борова горичка, която, както ми бяха казали, е сигурен знак, че краят е близо. След около 2-3 часа слизане се появяват и първите посрещачи от манастира. Радват се, че ни посрещат, колкото и ние. Посрещат ни с вода, хляб и сол, както си му е редът. Малко по-надолу се спираме, за да се събере цялата група. Организацията беше чудесна и имаше 2-3 човека, които винаги бяха най-отзад и събираха групата. Докато чакаме да се събере групата, пеем канона на св. Йоан, тропари, химни или просто седим и се наслаждаваме на всичко наоколо с благодарност.

След като се събираме, тръгваме към манастира. Сърцата са препълнени с радост. Като минаваме през паркинга, виждаме много посрещачи. Някои са се просълзили, всички се радват. Както после ми го разказа една жена, която е била сред посрещачите: „Имахме чувството, че покрай нас мина една вълна“.

Влизаме в храма, за да се поклоним пред мощите и вземем благословение от св. Йоан. След това прочитаме отново акатиста. Няма как да се изразят тези чувства на благодарност, радост, умиление, смирение и пак благодарност. Че Бог допусна да започна поклонението, че даде да преминем без наранявания и без проблеми, че ми даде да се запозная с братя, сестри и отци и така да си укрепя вярата, че ми даде да видя красотата на творението Му…

Вечерта можем да се изповядаме и така да се приготвим за големия празник Преображение на следващия ден. След това отиваме в спалните. Може да ядем, може да не ядем, това са детайли, които сега нямат значение. Лично аз все пак съм доволен да намеря някои от удобствата като например душ и легло.

На другия ден ставам рано и отивам към храма да се подготвя за службата. Бавно-бавно храмът се пълни. За началото на службата е препълнен – поклонници, хора от близо и далеч, дошли за празника. Псалтите, които участваха в поклонението, са на единия клир заедно с момчета от семинарията, монасите на обителта – на другия. Излишно е да влизам в детайли за красотата на службата, песнопенията, радостта в сърцата (която се виждаше и по лицата на хората). Слава Богу и за най-големия дар – Причастието с тялото и кръвта Му.

След службата хапваме по една рибена чорба, приготвена от братята на манастира, и тръгваме към скалата на св. Йоан, където е и крайната точка на поклонението. Прочитаме акатиста още веднъж – за последно. Покланяме се на св. Йоан на мястото, където според традицията е извършил чутовния си стълпнически подвиг, и се отправяме към автобусите. Думите на доц. Павел Павлов (един от основните организатори) „нямаме вече къде да ходим, негови сме (на св. Йоан)” остават запечатани в сърцето ми.

В автобуса настроението е мълчаливо, може би дори малко тъжно, че всичко е свършило и че трябва отново да се спуснем в житейската буря. Въпреки всичко много от моментите на поклонението са здраво запечатани в сърцето. Доказателство е, че сега почти година след събитието си спомням ясно всички детайли. На слизане от автобусите разменяме телефони, адреси, и-мейли и си казваме „До догодина!“.

Дано Бог пак даде да се съберем, дай Боже още по-многобройни, за да вкусим пак от духовната радост да вървим и се молим под опеката на св. Йоан.

Слава на твоята милост, Господи, за всички добрини, които получаваме незаслужено. Дивен си в Твоите светии!

Отче св. Йоане, моли Бога за нас.