Интервю на Весела Игнатова за bg-patriarshia.bg (13.08.2010)
Така нарекоха поклонническото пътуване (пеша) от София до Рилския манастир организаторите на поклонението, състояло се от 1 до 5 август т. г. Въоръжени с кръст, икона на Рилския светец, хоругви и пеейки тропара на св. Йоан, петдесетина християни с вяра и твърда решимост тръгват по пътя на мощите на св. Йоан Рилски. Те прекосяват билото на три планини – Витоша, Верила и Рила, за да достигнат до Рилската св. обител, където се покоят мощите на Рилския Чудотворец. Главни инициатори и организатори са ик. Ангел Ангелов, предстоятел на столичния храм „Света София”, и гл. ас. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
Дни след завръщането си в София те продължават разпалено да говорят за преживаното. Разговарям с тях за идеята, трудностите, планинския преход и впечатленията им по време на пътя и не мога да не се възхитя на дръзновението и куража, с които тръгват пешком към Рилската пустиня, за да се поклонят пред онзи, който повече от десет века закриля и благославя българския народ.
От града на Премъдростта Божия до върха на българската святост – св. Йоан Рилски
Как дойде идеята за това поклонническо пътуване?
Г-н Павел Павлов: От няколко години в БФ обсъждаме с обучаващите се в магистърската програма ”Християнско поклонничество” подобни инициативи и как може да се използват с мисионерска цел. Как едно такова пътуване да бъде истинско поклонничество, а не религиозен туризъм. (Г-н Павлов обяснява, че в последния месец се е променила лексиката на българските медии, които вече говорят не за религиозен, а за поклоннически туризъм, като изказа надежда скоро да заговорят и за християнско поклонничество, което е най-точното определение.) Заедно със студентите решихме да възстановим едни такива походи, като първият да бъде към Рилския чудотворец, тъй като той е нашият небесен покровител и е върхът на българската святост. От София – града на Христос, на Премъдростта Божия – да тръгнем към върха на българската святост св. Йоан Рилски и така да възстановим стария път, по който са минали мощите на светеца през паметната 1469 г., когато за последен път са пренесени от Търново в Рилския манастир. Освен това София е градът, в който векове наред са се покоили мощите на Рилския чудотворец и където има най-голяма почит към светеца, отразена в разказите на Владислав Граматик за пренасяне мощите му. Затова избрахме този маршрут София – Рилски манастир, който младите хора заявиха, че ще извървят пеша.
Изготвихме програма, която обсъдихме с отдел „Туристическо обслужване” към Софийска община, тъй като едно такова пътуване се подготвя доста трудно, а и е опасно за хора без опит. Те веднага ни подкрепиха и заявиха, че ще помагат логистично. Отпечатаха за два дни и брошура в 2 хил. тираж, в която описахме идеята и маршрута на самото пътуване. Тази брошура оставяхме навсякъде, където отивахме и тя не беше за реклама и агитация, а по скоро паметна записка, която да ни напомня за този поклоннически път. Нашето желание е това да е възстановявянето на поклоническата традиция в България към Рилския манастир. Това не е някакво героическо преминаване по билата на три големи планини, а по-скоро връщане към начина, по който нашите предци са ходили на поклонение в Рилския манастир.
През вековете
От разказа за пренасянето на мощите виждаме, че пътят е добре очертан. Моят дядо ми е разказвал как те са пътували с волски каруци до края на 40-те години на миналия век, когато вече е имало теснолинейка. Повечето християни от Западна България са ходили всяка година за някои от празниците на светеца, кой с каквото може: пеша, с волски каруци, по-късно с теснолинейка (с нея се е пътувало цяла нощ от Кочериново до манастира). Преди да настъпи технологизацията, хората отивали по този начин. Интересно е да отбележим,че по римско и турско време основните пътища са били по билата. Там е било по-безопасно, нямало нужда от голям ресурс, за да се охранява пътят и затова пътищата са били горе.
Маршрутът
Изкачвахме се и вървяхме по билата на планините Витоша, Верила и слязохме надолу по р. Джерман, а тя излиза от Седемте рилски езера, като започва от Сълзата, продължава към Окото и т. н. Ние не се спуснахме към Дупница, където са престояли мощите, а продължихме към езерата, по билото, за да се спуснем от върха към Рилския манастир.
Всеки ден от пътуването имаше своето незабравимо преживяване
П. Павлов: Първото, това беше достигането на храма на св. Йоан Рилски, т. нар. „Високопланински параклис“ (на 1750 м) над хижа „Кумата“. Това е параклисът на най-високо място в България, засега, защото имаме идеята в продължение на целия път да маркираме пътя с едни малки параклисчета. Параклисът е много стар, обновен е в края на 19 вeк. Има памет, че това е първото място, където са престояли мощите след излизането им от София.
Втория ден пътят ни преминаваше в Предрилието, откъдето навлизахме в Рила планина и най-вълнуващото бе срещата ни с жителите на самоковското с. Клисура.
О. Ангел: Удивително е, защото ние влизаме в с. Клисура, а там ни чакат. Хората бяха сварили боб и един казан чай и ни чакаха. В селото има строящ се в момента храм, посветен на св. Димитър, и ние пред него отслужихме малко повечерие с канон на св. Богородица и акатист на св. Йоан Рилски. За местните хора това беше събитие. Всичките му жители дойдоха, хората имаха нужда… Тъй като това е средата на пътуването, имаме идеята да подготвим с. Клисура за приемане на поклонниците. То да стане един център, където да се събираме. Мъжете спахме на пода на църквата, който вече е завършен, а жените и децата – по къщите, тъй като нямаше място за всички. То е малко и бедно селище, но със сърцати християни. На следващата сутрин, след като закусихме и пихме ароматен чай от прясно набрани билки, в любовта си местните жени ни изпратиха до края на землището, което е около час и поливина ходене пеша. Виждаш ги – не много млади жени, но вървят бодро по най-стръмното, за да ни изпратят. Умилението е толково голямо, че понякога ти се доплаква.
Такава беше срещата и с енориите на свещеник Стоян Бербатов и свещеник Светослав Кючуков от гр. Благоевград, които ни чакаха над Рилския манастир. Ние вървяхме от Седемте рилски езера, което не е много лесно, слизахме надолу около десет часа (има моменти, в които капачката много те заболява, тъй като цялото напрежение е там), изморени, но здраво държащи кръста, иконата и хоругвите (тях през целия път носехме отпред), пеехме тропара на св. Йоан и в този момент ги чуваме как и те пеят някъде отсреща. Удивително е това преживяване! Ние излизаме от гората, а те (пак в гората, но вече се вижда една просека) ни чакат с едни големи пити, сол и халва. Групите се сливат, а Рилската гора се оглася от тропара на Рилския светец. Удивително!
Най-хубавото в едно такова пътуване е, че ти се събираш с хора и разбираш силата на вярата. Вярата ни трябва да има сила. Ако вярата ни няма сила, значи не е вяра. Църквата ни има сила и в такива моменти се усеща. Имаше и други силни моменти, като водосвета при рилското езеро Бъбрека. Той ще остане сигурно като Водосветът в живота ми. Докато вървях, си мислех, че призоваването на Дух Светий в този свят, и с присъствието Му в този свят, който е сътворен от Бога, става в Църквата. И че ние през целия този път правим Църква, твори се Църква, гради се Църква. Така се и освещава онова, което ни е дадено от Господ.
Рила планина е на Рилския Чудотворец
П. Павлов: Нашето желание беше с преминаването на р. Джерман и нагоре да покажем, да припомним, че Рила планина е преди всичко на Рилския Чудотворец. Рилската пустиня е мястото, където се е подвизавал нашият небесен покровител. Да възвърнем традицията и оня усет, дай Боже, с годините, че това е планината на Рилски светец. Това е мястото на неговите подвизи и святост. И минавайки с лития по тези места, като по пътя правим богослужения, водосвети, възнасяме молитви, искаме да възстановим светостта на тези места. Аз не знам дали тя се е загубила (последните десетилетия тази част на Рила планина се свързва с последователите на Петър Дънов), но като че ли е загубила своeто предназначение и е използвана от друго учение.
О. Ангел: Между християнството и дъновизма има пропаст. Църквата няма движението в кръг в себе си, няма я тази цикличност в себе си, християнинът има един път и той е към небето, към Христос. Затова пътят към Христа е винаги някакъв вектор. Ние нямаме нужда от някакви заобиколни пътища, от търсенето на вселенската енергия, защото Христос бе тук. Христос никога не е бил религия, Той бе посредник тук на земята. Бог дойде и подаде ръка на човека, понасяйки човешката природа, за да я приобщи към божественото.
Изборът на периода
О. Ангел: Ние тръгнахме на 1 август, когато се изнася кръстът Господен. Търсихме тази византийска традиция през Средновековието, залегнала и в църковния календар, която казва да се извършва водосвет и да се изнася кръстът за поклонение от вярващите.
П. Павлов: Знае се, че през Средновековието от четирите годишни сезона най-страшно е било лятото и най-опасният месец е бил август. Тогава са били най-масовите епидемии. Затова на 1 август Църквата в средновековните християнски градове е извършвала водосвет и е подпомагала християните с изнасянето на светия кръст. Неговата сила да осени града през летните жеги и по този начин да запази и жителите от многобройните болести. Искахме този поход да бъде с кръстоносене, затова неслучайно избрахме да тръгнем на 1 август, когато се изнася кръстът.
Поклонниците – от 5 до 55 г.
О. Ангел: Първи, които подкрепиха идеята за пътуването бяха младежите от сайта на Православна младеж при храм „Света София”. В това пътуване имаше различни хора, с различни професии и занимания – химици, физици, филолози, преподаватели в различни учебни заведения, имаше семейства – едно от Плевен, друго от София, имаше бащи повели синовете си и други, които поведоха дъщерите си. Най-малкият бе на 5 г., а най-зрелият – на 55. Като цяло преобладаваха 20-30 годишните.
П. Павлов: Основната група беше от 35 човека. Имаше такива, които чисто физически не можеха да издържат, но имаше и млади мъже, които грабнаха хоругвата и не я пуснаха, въпреки тежкия, труден и продължителен път. Първия ден преходът продължи 21 часа, до два и половина през нощта. За опитните туристи той не е толкова дълъг, но ние сме поклонници. Спирахме за богослужения, акатисти, а и не сме добре тренирани.
Храната
С какво се хранихте и как се пости в планината?
О. Ангел: По два пъти на ден се хранихме. Вечерите бяхме в хижи и винаги имаше нещо сготвено (постно), предварително уговорено. Много е лесно да се пости в планината – имаш цел и си я следваш, и дори не се сещаш. Хапваш горски плодове и вървиш, а парченцето локум ти се вижда като угощение.
Важните неща
П. Павлов: Ако имаше успех това наше пътуване, то е затова, че с нас бяха духовници. Свещеникът е истински предстоятел, когато предстои пред събранието (и това означава да стои пред народа и да го води). Нашите свещеници – отец Ангел от храм „Света София” и отец Методий от храм ”Св. Кирил и Методий” – непрекъснато предстояваха и така ставаше Църква, един жив организъм, който възрастваше и крепнеше. Където беше възможно, се извършваха богослужения, четяха се акатисти, извършваха се водосвети, пееха се тропари и се приобщавахме с Христа. Мнозина от групата се изповядаха и се причастиха на литургията в Рилския манастир.
Поуките
П. Павлов: Една от поуките, които си направих на това пътуване, е никога да не подценяваме нашите млади хора. Те ме възхитиха и доказаха, че може да се разчита на тях, въпреки обзелата ни съвременна критичност и отрицание. Поклон пред тези двадесетгодишни момчета, които повече от 20 часа носеха неуморно кръста, иконата и хоругвите, от които шест вървяхме без вода. Ние си оставихме водата, за да не ни тежи, подценихме планина Верила, чието име означава „безводна“, тъй като решихме, че пътят скоро приключва, но като се стъмни – той се оказа много дълъг. Но с кураж, пеейки тропара на св. Йоан, „Богородице Дево”, тъй като сме в периода на Богородичния пост, тропара „Спаси, Господи”, преодоляхме трудностите.
Имахте ли планински водач и необходимите за горски път неща?
П. Павлов: Аз не съм активен турист, но обичам нашите планини и ги познавам доста добре. Очертаният път ми е добре познат и всичко беше уточнено. От отдела „Туристическо обслужване” към Софийска община ни бяха предоставени най-добрите карти и компаси. Но имаше друг проблем: както по българските пътища има дупки, така по българските планини няма маркировка. Нещата са много западнали. Но в това виждам една надежда – чрез поклонничеството да дадем един нов смисъл на тези пътища. Те да не бъдат вече само пътища към Седемте рилски езера или път на Българския туристически съюз, или на Бялото братство, а да дадем нов смисъл. Имаме желание да направим маркировка с едни малки параклисчета на св. Йоан Рилски, особено на местата, където се нощува. Ако успеем в близките години, това ще бъде нашето удовлетворение от добре свършена работа. През цялото време ние си говорехме с всички участници в пътя, че ние не сме тръгнали на разходка, а имаме конкретна задача. Нямаше място за колебания, защото имахме ясното съзнание, че имаме работа, която трябва да свършим. Да тръгнеш, да извършиш богослужения, да завършиш пътя и да достигнеш при светостта на мощите в Рилската обител.
Посланието
Голямата ни надежда е тази, че с нас бяха нашите деца. Така отправихме едно послание към православните семейства в България – да не оставяме традицията да се развива механично, само с теория. В края на нашето пътуване изказахме едно пожелание към нашите деца – когато те имат деца да ги преведат по този път. Техните деца да поведат своите деца. Така ще се изгради една приемственост, една традиция в святост (макар светостта да не може да бъде свързана с традиция).
О. Ангел: Това ще е традиция в търсене на светостта. Моят син да поведе своя син, а той след време да поведе своя син. Много е важно да поведеш децата със себе си и в такива моменти разбираш какви деца имаш.
Целта
П. Павлов: Преминахме по билата на три планини, за да достигнем върха на Рила планина, който е Рилският светец. Ние се стремим да възстановим усещането, че не само Рилският манастир и гроба са свързани със св. Йоан, а цялата Рилска пустиня е свързана с него. Целта на това пътуване бе за слава Божия, за прослава и възстановяване паметта на св. Йоан на места, където се e подвизавал, тъй като със стъпките си е осветил тази земя. В България ходим по една свещена земя – земя, по която са се подвизавали много светци (отецът вметва името на св. Йоаким Осоговски), а не само културно-историческо наследство. Пихме от същите извори, от които и те са пили, вкусвали са от боровинките, от които и ние ядохме, от малините, от които ние брахме. Опитвахме се да предадем това усещане на нашите приятели и да ги уверим, че това е същата земя, по която преди десет века се е подвизавал св. Йоан. Тя не се е променила особено, пак е имало трева, цветя, малини и др.
Вечерта край Рилските езера прочетохме „Езерните молитви” на Николай Велимирович, т. нар. „балкански Златоуст“ (живял през 20-те години на миналия век, написал молитвите край брега на Охридското езеро). Трогателни, проникновени, вдъхновяващи молитви, след които не можеш да останеш равнодушен към Божието творение и да не се поклониш сърдечно на Бога.
О. Ангел: Светостта няма време. Има я в десети век, има я и в 20 век. Светостта иска живот в Църквата, във вярата.
Благодарности
П. Павлов: Благодаря на нашите духовници о. Ангел и о. Методий за всичко, което направиха за нас и за това, че бяха с нас. За мнозина като християни в различни енории това беше немислимо преди пътуването. Преди тръгването изказваха съмнение дали ще дойде някой с нас. Безспорно, за всеки поклонническият път имаше огромна духовна полза, но ако има успех това начинание, то това се дължи на нашите духовници.
О. Ангел: Искам да изкажа благодарността ни към Негово Светейшество, че благослови нашия път и чувствахме това благословение през целия път. Благодарим на Знеполския еп. Йоан, с чиято благословия тръгна походът. Той отслужи св. Литургия в храм „Света София”, благослови лично всеки един от нас и тръгнахме – по пътя към светостта.
Сърдечни благодарности на Адрианополския еп. Евлогий, игумен на Рилския манастир, и на братството за топлия прием. При приближаването на Дупнишката порта на манастира, това стана вечерта на 4 август, вратите се отвориха (а братството не знаеше кога точно ще дойдем, имахме само уговорката, която бе направил еп. Йоан) и там ни чакаха братята, които веднага отвориха храма и ковчега на св. Йоан. Беше много тържествено! Като словото на св. Кирил Философ за намиране мощите на св. Климент, папа Римски. Как те са вървели с шествие, извършването на водосвет при мястото на намирането и отново тържествено, пейки псалми и носейки светинята, са вървели по обратния път. Това е образец, парадигма. В такава древна парадигма искахме да влезем. Игуменът благослови да служа св. Литургия в съборния храм и да разгледаме Рилския манастир.
В групата имаше хора с различни професии и за тях беше много интересно да видят параклисите, музея, Хрельовата кула (на върха на която се намира параклисът „Преображение”, с младия Христос, изписан в него). Г-жа Живка Мантаркова, директор на Църковния музей, ни разведе из съборния храм и по най-прекрасния начин ни показа стенописите, техните особености и уникалност. Разказа за многобройните чудеса на иконите. Прекрасен завършек на обиколката ни в манастира. След това докосване до светостта на св. Йоан отидохме на гроба, изчетохме акатиста в храма на неговото успение и тръгнахме отново към дома. Всичко намери някаква завършеност, събраност, чрез Евхаристията в манастирския храм и поклонението на гроба на св. Йоан.
Бъдещите планове
П. Павлов: Следващата година предвиждаме, ако е рекъл Господ и всичко бъде за Негова слава и на св. Йоан – нашия небесен покровител, да направим алтернативни възможности. Първо пътят да бъде до детайли ясен, за да могат да се включват хора и за един или два дни. Например, да могат да вървят от София до с. Клисура и от там да се придвижат с транспорт до града, за да отидат на работа. За тези, които не могат да ходят в планината, но искат да участват в богослужбния цикъл през този период и да са съпричастни към групата в планината – да могат с коли да се придвижат до храмовете в с. Ярлово, Ковачевци и др., където да участват в богослужението. С благословението и подкрепата на Софийска митрополия би могло през този период 1-6 август, когато се чете молебният канон на пресв. Богородица и ние сме горе в планината и четем акатист на открито, те да са в селото, в храмовете на молитва. Така да участват в богослужебния цикъл на пътуването и в църковния богослужебен период.
За двете мили
П. Павлов: Спасителят казва в проповедта на планината: „И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две” (Мат. 5:41). Втората миля е тази на вярата, на свободата, на любовта, тя е тази, където няма закон и принуда. Затова и една крачка да се извърви през тази втора миля, тя е много важна и е за наша подкрепа. Когато в Клисура се включиха нови седем човека и с пресни сили понесоха хоругвите, в групата настана въодушевление и всички закрачихме по-бодро. Това не е екскурзия, не е планинска разходка, на която да се любуваме само на планинските красоти, а е едно целенасочено поклонение, в което всеки поклонник прави подвиг, сам върви по пътя на светостта. Днес ние сме свикнали бързо да стигаме до светините и това не ни дава време да се замислим. Често пъти връхлитаме с бързината на нашите автомобили в двора на манастира, носейки със себе си цялата светскост на ежедневието ни и преди да успеем да се усамотим за молитва – тръгваме обратно. Това като че ли е пътят на първата миля. Ние искаме да върнем онази жертва, с която се достига светостта.
Надеждата
П. Павлов: Аз се надявам през следващите години да се включат още хора. Да тръгнат много лъчи, от цяла България, както сега се случи с благоевградската група, и всички да се съберем в сърцето на Рила. По-младите – пеша, по-немощните – с транспорт, но всички обединени в любовта си към Бога и св. Йоан.
О. Ангел: Аз съм убеден в това, че всеки, който беше с нас, си тръгна с още по-голяма любов към светеца. Това пътуване трябваше да се случи. Трябваше вярата да покаже сила и я показа – заключи отец Ангел.
Много неща още споделиха инициаторите на това поклонническо пътуване към Рилската св. обител. Това шествие на вярата, на молитвата и поклонението към Рилския светец без съмнение ще изгради една традиция в търсене на светостта. „А за светостта няма време. Светостта иска живот в Църквата, във вярата“.